Гордост и високомерие

из "ДекамероН на ЛилиТ"- декада пета

Ще те погледна отвисоко. Забрави
онази свитата, която срещна вчера.
В очите виж, там гордостта личи,
онази гордост, дето не намери

пътеката към твоето сърце -
ту пада изранена, ту се моли,
забравила дори, че гордост е,
пред тебе цяла, уязвима се оголи.

А ти ... игра комар и бакара,
преструва се изкусно(беше искрен
за миг и два, а после... тра ла ла).
Сега е късно. Знай, че мен ми писна.

Ще мина по приведения гръб
на чувствата ти, малко закъснели.
Ще се стопя в мъгла от сива скръб.
Любов и прошка в мен са закърнели.
*********************************

Длани, пълни с вятър

Спомни си, че някъде ме има,
когато късаш 
струните на часовете, ветре
и плачат брезите
под проливни дъждове,
поръчай ми заупокойна молитва,
знаем и двамата,
че все някога 
сърцето ми ще спре.
Но дотогава 
не бързай да ме изпращаш,
стелят се мъглите 
над капризния ми свят
танцуват и плачат -
нежни и любопитни,
забранили си 
пътищата назад.
Разтваря се утрото ми -
бледокремава роза
и капва огромна 
сълзинка - роса.
Разтварям пръсти,
без преструвка и поза,
искам да те прегърна,
но не ми стига... душа.

*********************

Той идва...


.... в непрогледните нощи
хвърля Доброто и заминава.
Черни птици 
раменете му в кожа пощят
кълват залези,
превърнати от Времето 
в плява.
Скерцо от гласове на хиени 
в здрача
къса дантели
и паяжините са бели,
докато паяците 
с кървави сълзи не се разплачат.
Локви остават
след сънищата отлетели.
Ще прецапа Надеждата
и по детински ще се смее,
в къса рокличка -
розово отесняла.
Гърчат се мислите ми,
когато ми е студено.
Тази нощ цигулка е
апатичното ми тяло.
Струна по струна
дръпва Тъгата.
Лък от безчувствие.
Милувка хладна...
Той носи слънцето, 
татуирано върху челото,
а аз за него съм толкова 
жадна.
******

Открадната целувка

Целуни ме и бягай,
че е черна нощта,
бродят сенки неверни 
и е дъно небето 
на огромна чиния
пълна с гъста тъга,
като трънче от роза 
дълбоко в сърцето
наболява умора
и полека кърви,
с вкус на плаха тревога
тишината е в шепи,
пия жадна и морна,
какво че горчи,
като цветето слънце
търся нежния шепот,
който стопля и гали,
но защо пак мълчиш,
май в откъснато цвете
вече няма магия,
просветлява на изток,
нещо в мене боли...
Целуни ме и бягай,
аз съм твойта мория.

*******************

Аве, Мария

Три стъпки
Зле прикрити 
вълчи капани
Уловена светлина
Утрини 
от своите нощи пияни
В чашата ми
лъжичка бяла тъга
Слънчев лъч
лазерно-хирургичен
ампутира сянката 
на дъжда
Всеки човек си е 
малко себичен
В един пренаселен свят
толкова много самота

Сеterа desiderantur *

Аз винаги съм чужда,
когато минавам 
по булевардите на
носталгичните спомени,
загърната зиморничаво 
в тънкия си шлифер
и се стичат в яката ми 
онези дълги 
като струни на цигулки  
дъждове 
свирещи 
недовършени симфонии
и чупещи лъковете 
на мъртви музикални гении.
Никой чадър не иска 
да скрие косите ми
и да засенчи очите,
в които небето 
си строи пристанища
и заплашително 
ръмжи морето
от градоносни облаци
и мъртвородени 
мълнии-
ириси на слепотата
с цвят неопределимо
изплъзващ се.
Ничия 
Незвана 
е името, с което 
ще ме кръсти Тъгата
в една река, без начало,
която тече наобратно
и дави сънищата 
на паднали ангели,
изгубили оня път към Бога, 
по който се скита 
луда луна в последна четвърт.
И няма да се моля, 
защото думите са червеи,
прояждащи сърцата 
на кърваво червени ябълки,
като онази на Ева, 
като другата на Афродита,
ябълки на раздора,
гниещо съвършенство,
изкушение 
и грях.
Ако сведа глава на разсъмване
Умората с глас ще завие
и ще прокълне душата ми
да се скита между световете,
точно толкова чужда 
и безпризорна,
колкото съм аз,
когато минавам 
по носталгичните 
булеварди на спомена
и се изгубвам зад хоризонта,
петолиние - затвор
за ноти без минало.

======

Сеterа desiderantur – за останалото, можем само да желаем/мечтаем
=======

Eретично многолуние

Аз съм мръсна луна,
която къпе 
лицето си в сянката.
Изтича времето 
през пръстите на нощта,
падам - камък
в сърце. 
Връзвам примката,
на която ще обеся 
съня,
за да бъде вечно будна 
болката.
И хапеща.
Веднъж богиня,
после просто жена,
разтварям се в здрача.
Тъмни свлачища
чувствата ми ще 
ти препречат деня,
ще блокират 
пътищата за отстъпление.
Моли се! 
Направи си 
талисман и вода 
светена носи си.
В часовете на бдение,
когато изранените ми стъпала
под окъсалата се гордост 
се провлачат,
като куче покорно
(лъжлива игра)
на коленете ти глава положа.
Ще плачеш.
Недей! 
Прогони ме.
Аз изгрявам и бързо залязвам.
И дете съм невинно,
и кротка сърна,
и змия в твойта топлеща пазва.
Уморена луна,
забранила си куп пълнолуния,
скитница във нощта,
твоето нощно безумие.
========

Пясък в очите 

 По името ми вече 
раснат твърди бодли,
дъвчат хиените 
цветове отровна нежност,
недей да плачеш,
по спомени не върви,
няма бъдеще 
в паяковите мрежи,
влачи се душата ти 
като призрачна мъгла,
не мога да я докосна,
ще пропищи от болка,
изпуших последната си
цигара - тъга,
не питай докога,
а още по-малко - колко
и нека съм грешна,
ти нали забрани
на кучетата ми верни 
на прага ти да лягат,
обрече, осъди,
а дали ?! ...
Забрави!
От потъващи кораби,
първо мишките ще избягат
и по пясъка кървав 
ще стенат сирени,
спасили моряците,
но света си продали.
Помръква небето,
бездушно студено.
Последният час 
в краката ми се гали.
========

Reti ventos venari*

Стигаш ми ...
На кръстопът 
дълго не се седи.
Змии са пътищата -
ще те ухапят.
Под камък зло
може ли вечно да спи?!
Дори снежинките 
на дланта ми се стапят.

Окъсах си дрехите.
Дъжд пороен валя
и зимата свари ме 
май неподготвена.
Раменете ми голи
беляза нощта
с нокти от кремък.
В сърцето ми локва е.

Трябва да тръгвам.
Не ми остави душа.
Оплаквачите - гарвани
грачат злокобно.
Дали съм права... 
Дали съм сама...-
не пита вятърът.
Гледа ме злобно.

Утре тревата 
ще е мокра в зори,
но не от сълзите ми, 
а от росата студена.
Насила не можеш 
да обичаш, нали?!
Аз знам, че в сърцето ти 
няма място за мене.
======
*Reti ventos venari - Да ловиш с мрежа вятър