Бродница в човешки дом не влиза

Тази нощ луната- бяла сова,
изкълва последните ми мисли,
в погледа и стинеше отрова,
а кръвта ми потъмня нечиста.
Бродница съм, слънце, жълтоока,
ти недей ме следва, не умирай,
че в душите- кладенци дълбоки
пада дълго болка и не спира
вой протяжен на вълчици диви
да бродира мрака на дантели-
паяжини тънки, синьо-сиви,
крият се копнежи непосмели
мъничко Съдба да си откраднат
и запалят своите свещици,
ще се спънат, зная, ще пропаднат,
плът ще късат черни улулици.
Нямам гребен, ходя босонога,
тежка ми е бялата ти риза,
дъх да си поема... ех, не мога,
бродница в човешки дом не влиза,
че ще побеснеят всички псета
и луната цяла нощ ще лаят,
докато разтвори се небето
и я скрие. Ето, виждам края -
просветлява, трябва да си ида,
ти недей, не ме докосвай бледен,
че в душата ми ще те зазидам
и как гаснеш мълком ще те гледам.

**********************

С дъх на вълча ябълка

Когато цъфнат
аметистовите мълнии,
завръщат се
блудните синове на
сърцето ми,
изпълзяват като
нагрети от слънцето
рептилии
тревогите жлъчни и
страховете ми.
Ссссссъсссссскат
лепкаво
и с езици
рисуват арабески
по пясъка на
дюните уморени.
Подгънала колене
под себе си
седя и слушам
как приижда
дълбочината
в мене
и залива прибоят
изписаните думи
от някого,
обещал ми вселена,
а отнел светлината ми.
Пясък между пръстите,
а в мислите ми - вятър,
шепнещ ми нещо
за фалшивите приятели.

**********************

Смачкан лист с откровения, на дъното на джоба
/диптих/

1.
Забърса думите си
като трохите по масата,
отвори вратата
и излезе навън,
остана да кръжи-
дим цигарен душата ми
бавно чезнеща
сред полуистини
и откровени лъжи.
И нямам сили
да си поискам сметката,
недопитото в чашата ми
вкисва се и горчи.
На екс, приятелю,
изпий самотата ми,
после чашата празна
в стената счупи!

2.
Пак ще докуцат бледи
дните ми- просяци
с протегната длан
за стотинка. И две.
Едра банкнота
от поомачкани спомени
в мръсната шепа
слагам с мъртво сърце.
Пияни са сетивата ми,
нежността е разголена,
танцува по масите
и затваря очи.
Кога ли превърнахме
в чалга живота си?
В псевдоеротика
и вулгарност?!
Кажи!

**********************

Кажи ми ..., не, мълчи!

Извивка, по която слиза здрачът
на тайните ти мисли в полунощ
и пръстите ти схванати се влачат
във опит да не бъдеш груб и лош...
Но в теб събуждам таз първичност дива,
която иска да разкъсва, да руши
преградите и с нежност да убива
последните ми скрупули... Лъжи!
Кажи ми, че за теб съм само нива,
в която ще посееш своя страх
и залезите, толкова красиви,
че да не им се отдадеш, е просто грях.
Кажи ми!... Не, мълчи! Мълчи и слизай
по тялото ми с устни и с очи.
Захвърлена е бялата ти риза
в краката ми. На нея лягаш ти...
като милувка на торнадо, като огън,
разсипал се в жарава. С въглен жив
душата си изгарям. После мога
да пиша с него, вместо с чер молив
това, което ще четеш на свещи,
когато няма да ме има. Замълчи!
Все още дишам - нежна и гореща...
а утрото, сред облаците спи.

**********************