Гордост и високомерие

из "ДекамероН на ЛилиТ"- декада пета

Ще те погледна отвисоко. Забрави
онази свитата, която срещна вчера.
В очите виж, там гордостта личи,
онази гордост, дето не намери

пътеката към твоето сърце -
ту пада изранена, ту се моли,
забравила дори, че гордост е,
пред тебе цяла, уязвима се оголи.

А ти ... игра комар и бакара,
преструва се изкусно(беше искрен
за миг и два, а после... тра ла ла).
Сега е късно. Знай, че мен ми писна.

Ще мина по приведения гръб
на чувствата ти, малко закъснели.
Ще се стопя в мъгла от сива скръб.
Любов и прошка в мен са закърнели.
*********************************

Длани, пълни с вятър

Спомни си, че някъде ме има,
когато късаш 
струните на часовете, ветре
и плачат брезите
под проливни дъждове,
поръчай ми заупокойна молитва,
знаем и двамата,
че все някога 
сърцето ми ще спре.
Но дотогава 
не бързай да ме изпращаш,
стелят се мъглите 
над капризния ми свят
танцуват и плачат -
нежни и любопитни,
забранили си 
пътищата назад.
Разтваря се утрото ми -
бледокремава роза
и капва огромна 
сълзинка - роса.
Разтварям пръсти,
без преструвка и поза,
искам да те прегърна,
но не ми стига... душа.

*********************

Той идва...


.... в непрогледните нощи
хвърля Доброто и заминава.
Черни птици 
раменете му в кожа пощят
кълват залези,
превърнати от Времето 
в плява.
Скерцо от гласове на хиени 
в здрача
къса дантели
и паяжините са бели,
докато паяците 
с кървави сълзи не се разплачат.
Локви остават
след сънищата отлетели.
Ще прецапа Надеждата
и по детински ще се смее,
в къса рокличка -
розово отесняла.
Гърчат се мислите ми,
когато ми е студено.
Тази нощ цигулка е
апатичното ми тяло.
Струна по струна
дръпва Тъгата.
Лък от безчувствие.
Милувка хладна...
Той носи слънцето, 
татуирано върху челото,
а аз за него съм толкова 
жадна.
******

Открадната целувка

Целуни ме и бягай,
че е черна нощта,
бродят сенки неверни 
и е дъно небето 
на огромна чиния
пълна с гъста тъга,
като трънче от роза 
дълбоко в сърцето
наболява умора
и полека кърви,
с вкус на плаха тревога
тишината е в шепи,
пия жадна и морна,
какво че горчи,
като цветето слънце
търся нежния шепот,
който стопля и гали,
но защо пак мълчиш,
май в откъснато цвете
вече няма магия,
просветлява на изток,
нещо в мене боли...
Целуни ме и бягай,
аз съм твойта мория.

*******************

Аве, Мария

Три стъпки
Зле прикрити 
вълчи капани
Уловена светлина
Утрини 
от своите нощи пияни
В чашата ми
лъжичка бяла тъга
Слънчев лъч
лазерно-хирургичен
ампутира сянката 
на дъжда
Всеки човек си е 
малко себичен
В един пренаселен свят
толкова много самота