От другата страна на огледалото

Какво ще видиш в огледалото,
когато мракът не е само вън от теб?
Хитинови останки...Отлетялото...
Голяма нощна пеперуда с цвят на креп.

По блузата ти - кръв...Чия не знаеш.
Сърцето ли кърви или е от сърце,
изтръгнато със ноктите ти остри...?Ваеш
от алабастър статуетка.В къс небе

ще скриеш голотата на душата си.
А в мрака не личат последните следи,
откраднати -трохи от гладни радости,
за да примамят твоите следи.

И няма мъката да оцвети крилата ти.
Те черни са и черни са били.
Разкъсваш сянката си. Слаби сетивата ти
не помнят и не знаят.Сняг вали.

Вали , а лято е.Звездите давят слънцето.
В дуел със мрака ще загубиш. Може би.
И ослепяла виждаш -в огледалото е зрънцето-
прокълнатото семе на заченати съдби.

**********************

Пукнатина в стената  

Едно рамо... по което 
да пропълзи тишината,
за да падне в шепи,
мокри от ядни сълзи.
Късам от себе си 
ноти,
да възпея в стакато,
болката да си жив,
която в мене крещи.
Нямам устни, с които 
да простя на деня си
онази плесен, 
екзотичен коктейл,
задавящ гърлото
на слепи пегаси,
които се щурат
под небе без цел.
Нямам душа, 
за да изкупя греха си,
че гордо е челото ми
и се разбива в стени.
Какво ще осъди Господ?!
Ега си! 
Мислиш ли, че ми пука?!
Ех, Съдба, замълчи!
**********************

Врати и бездни в тишина и крясък 

Душата... И сърцето ... 
не са крайпътни кръчми, 
та всеки да отседне, 
за нощ, или за две, 
да счупи 2 -3 чаши, 
виното да разлее, 
пиян до смърт да пее, 
да плаче после... Не! 
Не се отваря с крясък, 
ни с блудкава измама 
врата на стара църква, 
на храм в затънтен край, 
иконите са живи, 
боята свети в здрача. 
Дори когато плача, 
не търся лесен рай, 
не моля опрощение, 
не искам милостиня 
и няма в мене маси 
с петна от кръв и пот, 
разсипани желания, 
безсмислено страдание, 
небето ми е чисто - 
бродиран с нежност свод.
**********************

Обличам се в дъха ти и пак съм ... гола

Дебнеш в сенките, 
невидим и тежко дишащ.
Само този дъх,
като хладен вятър,
само този дъх в нощта,
който по кожата ми 
с йероглифи пише,
най-жестоката думичка-
самота.
Пропадам в аурата ти-
лилаво-сребърна,като рапира,
отрязваща съпротивата 
на увредената ми душа,
която винаги те търси 
и ...те намира,
за да падне отново
разбита 
в кървавата трева.
Калинките на копнежа 
не са червени, а черни.
Разлитат се от раните.
Невидими са и те.
Само точките светят 
в тъмнината. Навярно
още не съм истинска.
Още съм наивно дете.
**********************

Прецъфтели момини сълзи

Накъсай тез капризни
момини сълзи,
да зазвънят 
звънчетата им бели.
Дори да знам, 
че много ще боли,
аз тръгвам днес,
не питай ти - 
къде ли?!
От вехнещ цвят 
упоен аромат
ще вдишвам дълго-
дълго на раздяла,
в зори, когато
спи притихнал град
и тръпне нервно
нежното ми тяло.
Какво е там
в мъглите на деня,
през рамо с поглед
проследил копнежа
за дом и ласка,
за покой и тишина,
в която диша обич-
леко, нежно?!
Какво е в мен-
дали е смърт това,
гасящо лъч по лъч
звезди и слънце
или е просто
моята душа
рушаща се 
инатски
тъй 
по зрънце?!
Дали съм права 
или грешна - 
все едно.
Бях извор чист,
бях пяна мръснобяла,
река, разбила тясното легло
на бреговете си
и като птица отлетяла.

Какво съм днес...
не питам.
И не знам.
**********************

Дъщеря на Лилит 

 Аз съм черна роза...
Не бързай! 
Не казвай ми - замълчи !
Непокорните Бог ги наказва
адски огън в душите им
да запламти,
да изгарят, когато са най-нежни.

Да гледат как гаснат 
сияйните им мечти.
Когато шепнат,
лавини обичното да премазват.
Закрещят ли
Бездната да се киска,
а гласът им да пропада
и се глуши.
Когато се сриват,
помощ от никого да не искат.

Аз съм тъмната сянка на птица-
бяла птица 
с почерняла душа,
не е сова,
не е улулица.
Как се казва ...
не зная сама.

Сънувам слънце, 
а изгрявам по здрач.
Създавам миражи,
а в мен е пустиня.
Ако изгубиш сърцето си ,
ще му бъда палач.
Палачите не раздават милостиня.

Аз... една непокорна дъщеря
на демонка тъмна, 
проклела света си
да е химера,
тайна, 
болка...
Жена.
Ако нямаш сили ...,
просто ... иди си.